Showing category "християнски живот" (Show all posts)

No posts were found.

 

 КОЛЕКТИВИЗЪМ в ДЕЙСТВИЕ

Откъс от книгата  “Царството на Духа и царството на кесаря” на големия руски религиозен философ-дисидент Николай Бердяев (1874-1948) с коментари от мен.

книгата можете да намерите тук  http://www.helikon.bg/books/286/20331_tcarstvoto-na-duha-i-tcarstvoto-na-kesaria.html, или в други книжарници.

Иформация за автора може да прочетете тук: http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=203

Много често се употребява думата „колективизъм", без да се дава сметка какво означава. Обикновено се разбира колективизмът като противоположност на индивидуализма. Смесването на колективизма и комунитарността (общинността) е често явление и хората не обичат много, когато се прави разлика между двете: мнозина с гордост казват, че са влезли в епохата на колективизма. Произходът на термините понякога е случаен. Изглежда, думата „колективизъм" за първи път е била употребена на Базелския социалистически конгрес (1869) като противоположност на статическия социализъм на марксизма. По-късно смисълът на термина се променя и започват да наричат колективизъм самия марксизъм. Днес колективизмът почти изцяло се отъждествява с комунизма. Много е важно да се установят разликите и противоположността между колективизма и комунитарността. Макар че комунизмът приема формата на краен колективизъм, самата дума „комунизъм" е по-добра от думата „колективизъм". Трудно е, както бих искал, думата „колективизъм" да бъде напълно извадена от употреба, защото се използва за обозначаване на такива реалности като например армия, нация, класа и др., все свръхлични реалности. Това са колективни реалности и често за тях мислят некритично в духа на понятийния реализъм. Налице е процесът на обективиране и социализиране, който приема за първореалности едни производни и вторични реалности.

 

Разбира се, така наречените колективни реалности трябва да бъдат признати за реалности от съвсем друг порядък, отколкото реалността на човешката личност и дори реалността на животното. „Колективната" реалност има екзистенциален смисъл в човешкия живот, но тя съвсем не означава онова, което и приписват, в желанието човешката личност да и бъде подчинена. Може да се употребява прилагателното „колективен", но не бива да се употребява съществителното „колектив". Колективизмът е das Man. Съществуват „колективни" реалности, но не и „колективи" като реалност. Колективът не е реалност, а определена насоченост на хора и групи, състояние, в което те се намират. Колективизмът е измамно състояние на съзнанието, създаващо лъжереалности. Съзнанието създава много лъжереалности. Колективизмът не притежава оня тип реалност, каквато притежават например нацията или класата. Често говорим за колективно, национално, църковно, класово и т.н. съзнание, като че ли колективите могат да имат съзнание. В действителност това е само метафоричен израз. Така наречените колективни реалности нямат субективно съзнание. Не може да има съзнание на църквата, на нацията, на класата, но може да има църковно, национално, класово съзнание на хора, групиращи се в реалности от подобен род. (Църквата е безспорна реалност - духовно-мистична и социално-историческа. Но тази реалност съвсем не означава някакъв колектив, стоящ над личностите, които са приобщени към църквата и притежават собствено съзнание. (Църквата има огромен екзистенциален смисъл в съдбата на хората, но социалното обективиране на църковната духовна реалност не може да претендира за първореалност, тя е производна реалност. Главната особеност на т.нар. колективни реалности се състои в това, че те нямат екзистенциален център, не могат да страдат или да се радват. А способността за страдание е основният признак на истинската първореалност. Не могат да страдат църквата, нацията, работническата класа; могат да страдат само хората, съставляващи тези свръхлични образувания. В границите на нашия паднал феноменален свят винаги е налице невъзможността да бъдат примирени противоположностите на общото и частното. Оттук произтича деспотичната власт на общото „колективно" над частното, индивидуалното. Не трябва никога да забравяме, че живеем в наполовина илюзорен свят, създаден от една измамна насоченост на съзнанието. Лъжата на колективизма е в това, че той премества нравствения екзистенциален център, съвестта на човека и способността му за оценка и съждение от дълбочината на човешката личност в една квазиреалност, която стои над човека.

Коментар от мен: Тази квазиреалност е моделирана от съвременните лидери, като общо християнските ценности, идеи и усилия са заменени с тези на конкретната общност. Способността на човека за оценка и съждение, идваща от дълбините на човешката личност, там където за новородения вярващ е трона на Святия Дух, вместо да бъде насърчавана, тя е потискана, като вместо това се чува гласът на лидера, който казва кое е важно и ценно и кое не.

 При колективизма човекът престава да бъде върховна ценност. Този процес на екстериоризация на човешкото съзнание се е извършвал в различни форми през цялата световна история. Можем само да се учудваме какво се говори за оригиналността на новия колективен човек, на новото колективно съзнание, противоположно на всичко персонално. Но нали такова е цялото човешко минало. Още от началото на времената е преобладавало колективното, груповото съзнание. Хората са мислели и отсъждали според принадлежността си към „колектива" на племето, на нацията, на държавата, семейството, съсловието, конфесията и прочие. Човекът, осъзнаващ принадлежността си към дворянското съсловие или към някой гвардейски полк, е имал не по-малко „колективно" съзнание от съветския човек, съзнаващ принадлежността си към комунистическата родина. Личното мислене и личните съждения винаги са били крайна рядкост, по-скоро - изключения.

 Коментар от мен: Нищо ново под слънцето, ако на хората така им е харесвало преди, то защо се чудим на сегашното състояние наблюдаващо се в някой общества.

Пробуждането на личността е късно пробуждане. И в т.нар. индивидуален, либерален, буржоазен период от историята хората са мислели безлично, съдели са според своята принадлежност към буржоазната класа, към определена форма на индустрията, според еснафското мнение. Винаги е преобладавало онова, което Хайдегер нарича das Man, безлично подчинение на общоприетото мнение, принципът „така казват". Оригиналността на съвременния колективизъм е само 8 това, че той иска да създаде универсална, всеобща колективна съвест, мнение, мислене и оценка у хората, а не проява на отделните групировки. Противопоставянето на индивидуализма е абсолютно погрешно и объркано, защото съвсем не го е имало оня индивидуализъм, който се стремят да отрекат. Ако 6 буржоазното капиталистическо общество мнението на хората се е определяло от собствеността им и тяхното материално положение, това най-малко означава, че подобно мнение е било индивидуално и персонално. Настоящото социално освобождение би могло да се изрази именно във възможността за индивидуално, лично съзнание, мислене, оценка. Тук се сблъскваме с решителното противопоставяне между колективизма и комунитарността.

 

Колективизмът е съществувал в историческите обективации на религиите - отделно в православието и в католицизма. На противоположния полюс го откриваме в комунизма и фашизма. Колективизмът се проявява всеки път, когато в общуването и свързаността на хората се утвърди авторитарността. Колективизмът няма как да не е авторитарен, той не може да допусне свобода в общуването.

Коментар от мен: Свободата в общуването с останалите извън тяхната група, е един от основните белези, характеризиращи  новия вид общества. Такива общества ги държат  в една такава квазиреалност, снабдяваща им усещането за удовлетвореност, правилна насока, и маловажност на това, което останалите извън групата вършат. Това именно ги прави затворени и нежелаещи да общуват или да видят и останалите(извън тяхната група) ценни и важни в Божия план.

 Колективизмът винаги означава, че няма истинска комунитарност, общност, че за организиране на обществото трябва да се създаде фиктивната реалност на колектива, от който произлизат ръководенето и заповедите. Когато рухват старите авторитети, когато вече я няма вярата в суверенитета на монархии и демокрации, тогава се създава авторитетът и суверенността на колектива, но това винаги означава вътрешна несвобода на човека и некомунитарност на хората. Каква е принципиалната разлика между комунитарността и колективизма? Колективизмът е отношението на човек към човека чрез отношението му към колективната реалност или псевдореалност, към обективираното общество, стоящо над човека.

Ето поради тази причина, когато кажат за някого – „Този е от лошите”, или „губите си времето с това” хората, вярват, без да се замислят или проверят.

 Докато комунитарността е непосредствено отношение на човек към човека чрез Бога като вътрешно начало на живота. Колективизмът не се интересува от живото отношение на човек към човека, той се интересува само от отношението на човека към обществото, към колектива, който на свой ред определя отношението на човека към човека. Колективизмът не се интересува от ближния в евангелския смисъл на думата, той съединява „далечните". Колективизмът има антиперсоналистичен характер, той не познава ценността на отделната личност. Комунитарността е персоналистична, тя е общност и общинност на личности. Разликата помежду им е огромна. Колективизмът е погрешно разбиране за общуването и общността на хората. И което е най-важното: в „колективистичната" епоха се извършва не само социализация и колективизация на икономическия и политическия живот, но и на съвестта, мисълта, творчеството, извършва се екстериоризация на съвестта, тоест, преместването и от дълбините на човека като духовно същество навън, в колектива, притежаващ авторитарни органи.

Коментар от мен: Римляни 8:14. Понеже които се управляват от Божия Дух, те са Божии синове.

Тук бих задал въпроса? Управлявани от Божия Дух, или от „духа” на лидера, който ги води. Когато става дума за нещо  такова като разпространяване на Божието слово, можем да преценим дали нежеланието на подобни групи хора да участват в разпространяването ба Библии,  дали се вписва в поръката на Господаря на жетвата, или е в противоречие с неговата повеля. Тогава изводите можем да си ги направим сами. Тъжното е че хората, вътре в такива групи, така и не стигат до подобно просветление.

 Ярък и страшен пример за тази екстериоризация на съвестта е московският процес срещу старите комунисти. За да бъдат избегнати недоразуменията, които влизат в употреба за лоши цели, трябва да се изтъкне, че местонахождението на съвестта и органът за оценка в духовната глъбина на човека най-малко означава онова, което обичат да наричат „индивидуализъм". Съвестта не е затваряне и изолация на човека, а разтваряне, победа над егоцентризма, навлизане в универсалната общност. Но това няма никакъв смисъл за онези, които отричат духовната дълбочина на човека и го разглеждат само като външна обвивка.

 

Съвременният колективизъм в значителна степен е резултат на безличния, анонимен характер на капитализма. Капитализмът създаде пролетаризирани маси, които, за своя зла участ, са склонни към колективизъм вместо към комунитарност. Тук стигаме до руската православна идея за съборността, която не е твърде разбрана. Идеята за съборност е изразена най-вече от Хомяков, който неотменно я е свързвал със свободата и любовта. (Църковната съборност не е някакъв авторитет, макар и авторитет на епископския събор и дори на вселенските събори, а е състояние на общуване и любов между църковното паство и Светия Дух. Съборността няма външни признаци, те съществуват за формите на организация в държавата и обществото. Това е тайнствен живот на Духа. „Ние" в съборността не е колективът. Колективизмът не е съборност, а сбор. Той носи механично рационален характер. Обективирането на страстите, интересите, омразата между хора и групи може да приеме формата на колектив. На тази почва е възможно създаването на измамна мистика на колективизма и тя може да е много динамична. Най-голямото зло в създаването на колективно съзнание и колективна съвест е това, че те са само метафоричен, фигурален израз, докато реалността, скрита зад тези думи, е съвсем друга. Чрез колективното съзнание и колективната съвест, придобиващи мистичен характер, една група хора започва да се разпорежда с други групи хора.

 Колективизмът е оръдие за господство и зад него се крие волята за мощ. Истинската тирания може да бъде оправдана с измамна мистика, макар думата „мистика" не само да не бъде употребявана, но дори и да е забранена. Колективизмът излъчва своите вождове, които може и да не са сред най-добрите. Изобщо вождовете рядко са най-добрите.

Коментар от мен: Съвременните църковни общества възприели американския модел за църковно съществуване правят точно това. Начело излизат най-нахъсаните, най-целеустремените, най-убедителните,  хората, с най-силно изявени лидерски качества, а не тези, позволили Христовия Дух да ги преобрази в Христоподобен  пример на благочестив живот за останалите.

 

 Колективизмът винаги се налага чрез насилие върху човешката личност. Комунитарността и съборността винаги признават ценността на личността и свободата.

 

Комунитарността е духовно човешко качество, общност и братство в човешките отношения и тя съвсем не означава някаква реалност, която да стои над хората и да ги командва.

Коментар от мен: Това което може да си признаем, е че има хора у които явно прозира желанието за власт и авторитарност, но жалкото е че останалите приемат това за нормално християнско, вместо да видят че тези хора са далеч от христоподобноста, за която говори апостол Павел 1 Коринтяни 11:1. Бивайте подражатели на мене, както съм и аз на Христа.

 

Комунитарността оставя съвестта и оценката в дълбините на човешката личност. Съвестта може да бъде едновременно и лична, и комунитарна. Комунитарността бележи качеството на личната съвест, което не може да е затваряне или изолация. Тъкмо религиозната комунитарност се нарича съборност, която е противоположна на всяко авторитарно разбиране на църквата. Докато колективизмът, както вече беше казано, е отчуждение, екстериоризация на съзнанието и съвестта, пренасянето им върху фиктивната реалност на колектива. И ако съборността означава висока качественост на съзнанието, колективизмът означава обективираща консолидация на подсъзнателното, което винаги е играло огромна роля в историческите прояви на колективизма. Обективирането на църквата в историческото развитие неизменно се е проявявало като авторитарен колективизъм. Върху църковния колектив от подобен род се е пренасяла религиозната съвест. Само по тази причина е било възможно отричането на свободата на религиозната съвест. Съборността комунитарност не може да означава никакъв авторитет, тя винаги предлага свобода. Само колективизмът винаги е авторитарен. И той винаги означава отчуждено съзнание. Това отчуждено съзнание, опиращо се на подсъзнателните инстинкти, е могло да създава разнообразни исторически авторитарни форми, като започнем от теокрациите и абсолютните монархии и стигнем до якобинската демокрация, тоталитарния комунизъм и фашизма в явни и прикрити форми. Държавата много по-лесно изразява колективизма, отколкото комунитарността. Трябва да внесем категорично разграничение-то, че личността е противоположна не на общината и на общинността, а на вещта и колектива. Колективизмът е вещно, обектно разбиране на комунитарността. Колективизмът дълбоко противоречи на разбирането за социализма като превръщане на човека от обект в субект, именно той проявява тенденция да превръща човешката личност в обект. Но единственото оправдание на социализма се състои в това, че той иска да създаде общество, в което нито един човек да не бъде обект и вещ, а всеки да е субект и личност. В марксизма има две тенденции - тенденция за обективация и отчуждаване на човека чрез колектива и тенденция към обективизъм, към освобождаване на труда и трудещите се от властта на обществото, към хуманизация на това общество. Само втората тенденция заслужава съчувствие, докато с първата трябва духовно да се борим. Именно първата тенденция създава измамна тоталитарна религия, религия на авторитарния колективизъм. В историята също има две тенденции - тенденция към социализация и тенденция към индивидуализация. И двете са необходими. Днешният и утрешният ден принадлежат на тенденцията към социализация. Това отговаря на неизбежното преустройство в човешките общества. Но идните векове ще принадлежат на тенденцията към индивидуализация. И духовната почва за това трябва да се подготвя отсега. Свободата на човека е в това, че той принадлежи към два плана - плана на Духа и плана на Кесаря. В условията на нашия свят това значи монизъм, тоест отричане на свободата и робство. Колективизмът е еднопланов. Той води не до преобразяването на този свят в Царство Божие, а към утвърждаването в рамките на този свят на царство Божие без Бог, а това значи - и без човек, защото Богът и човекът са свързани неделимо. Утвърждаването на само един човешки план е неизбежно отрицание на човека. Такава е съдбовната диалектика. Всички тези мисли за колективизма и комунитарността могат да бъдат конкретизирани при разглеждането на марксизма и неговите противоречия.

 

About Me

Georgi Penkov Sofroniev
Georgi Penkov Sofroniev

Blog Archive